С ползването на сайта чрез активиране на поне две от съдържащите се в него препратки Вие декларирате, че приемате Общите условия. Разбрах

Дела за събиране на вземания

Дела за събиране на вземания


Както фирмите, така и физическите лица ежедневно влизат в най-разнообразни взаимоотношения помежду си и сключват разнообразни сделки, обективиращи (устно или писмено) различни по характер парични и други вземания и задължения. Не винаги всяка от страните по тези сделки получава дължимото й веднага. Понякога едната или и двете страни по сделката разсрочват вземането си за определен период от време. В тези случаи едната страна е кредитор, а другата - длъжник

Но какво се случва ако на падежа (определен първоначално или определяем в последствие) дължимото изпълнение на задълженията не се осъществи? Логично, кредиторът си задава въпроса – как да си взема парите от длъжника? Страната, която чака изпълнение така и не го получава и за нея възниква законен и правно регламентиран интерес да потърси изпълнение от длъжника и/или обезпечение на неосъщественото плащане. Разбира се наличието на доброволно плащане, дори и да е след падежа, е в състояние да удовлетвори интереса на кредитора в най-широк смисъл на думата. Но липсата на доброволно плащане на дълга вече е основателна предпоставка за стартиране на предвидените в закона съдебно-изпълнителни процедури за принудително реализиране на претенцията с помощта на държавата.

Съдебно-изпълнителни процедури

Принудителното събиране на просрочени вземания може да се осъществи по няколко различни начина. Всички те имат една цел – събиране на вземането. Но различните пътища за постигане на целта предопределя различия в разноските, с които това се осъществява, както и в продължителността на процедурите, а така също и в ефективността на действията по отношение на конкретния длъжник.

Най-общо събирането на просрочени вземания (парични или за получаване на определена вещ) се осъщестява по два начина:

1/ чрез заповедно съдебно производство
2/ чрез исково съдебно производство

И в двата случая става въпрос за действия, които се развиват пред съда и от съда, но по различен начин. Кой от двата начина да бъде предпочетен зависи от конкретния случай, размера на дължимата сума, качеството на длъжника и неговия статут, поведението му и пр.

Заповедно производство


Така нареченото заповедно производство е регламентирано в чл. 410 и сл. от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК). Особеното в това производство е, че по този ред могат да бъдат претендирани суми в размер до 25 000 лева.

Заповедното производство се осъществява по заявление на кредитора, който в специално одобрена и задължителна за използване бланка попълва данните за своето вземане, длъжника, основанието за дължимостта и т.н. С подаването на това заявление кредиторът сезира съда с искане за издаване на Заповед за изпълнение срещу длъжника. В производството не е нужно да се прилагат каквито и да било доказателства относно съществуване на вземането, но е добре такива да са налични към този момент, тъй като ако в последствие се наложи доказване на претендираното вземане, то трябва да бъде проведено така, че да убеди съда в съществуването му и в неговата ликвидност и изискуемост.

След подаване на заявлението по реда на чл 410 ГПК  съдът проверява неговата законосъобразност и издава Заповед за изпълнение срещу длъжника за търсената сума и разноските. Но тази заповед към този етап от производството все още не влиза в сила. Същата се връчва на длъжника (понякога не толкова лесно и бързо) и му се предоставя 14 дневен срок от връчването, в който може да направи възражение - отново по образец. Длъжникът не е длъжен във възражението си да се мотивира. Достатъчно е само да възрази, че не дължи парите или вещта, за да попречи на издадената заповед за изпълнение да влезе в сила.

В случай, че длъжникът не възрази по съответния ред в 14 дневния срок след получаване на Заповедта за изпълниение, същата влиза в законна сила и съдът е длъжен да издаде на кредитора изпълнителен лист. Това развитие на нещата е положително за кредитора, тъй като му спестява по-нататъчни грижи в съда, като насочва усилията му в друга институция – тази на частния или държавния съдебен изпълнител, където с помощта на предвиденото в закона изпълнително производство дължимото се реализира – доброволно или принудително. Но ако срещу Заповедта за изпълнение бъде подадено възражение от длъжника, то кредиторът следва да предяви установителен иск (отново в съда), с който да образува производство за установяване на претендираното вземане. Срокът  за предяваване на този иск е 30 дни от датата, на която е уведомен за поденото възражение от страна на длъжника.

След предяваване на установителния иск задължително по заповедното производство трябва да се приложат доказателства за това. В противен случай заповедното дело се прекратява и по същество усилията отиват напразно. По установителния иск следва триинстанционно производство, в което с помощта на всички законово регламетнирани доказателствени средства кредиторът доказава съществуването на вземането си, в това число: писмени доказателства, свидетелски показания, експертизи от вещи лица, разпит на страните и т.н. Дали делото ще премине в три инстанции или само в една не може да се предвиди първоначално. Това зависи от волята на страните и същността на постановените решения. Без влязло в сила съдебно решение по установителния иск изчакващото заповедно производство не може да продължи. Едва след получаване на такова решение в полза на кредитора същото се представя по заповедното дело и съдията, констатирайки, че претендираното вземане е установено, издава изпълнителен лист. От тук нататък събирането на вземането следва традиционното си развитие – образуване на изпълнително дело.

Исково производство

В някои случаи провеждането на исково производство е за предпочитане пред провеждане на заповедно такова по реда на чл. 410 ГПК. Типичен такъв случай е желанието (и необходимостта) на кредитора да обезпечи предварително своето вземане така, че в случай на благорпиятно развитие на съдебните процедури в последствие да има от какво да удовлетвори претенцията си. Това обезпечение се осъществява чрез предварително постановяване от страна на съда на обезпечителни мерки – възбрана на имот, запор на движими вещти (в това число МПС), запор на банкови сметки, запор на трудови възнаграждения и т.н. Това става в нарочно производство, наречено обезпечително производство. Но предварително обезпечаване на заповедното производство по реда на чл. 410 не е възможно. На предварително обезпечаване подлежи бъдещ иск (исково производство), но не и заявлението по реда на чл. 410 (заповедно производство). 

В този смисъл при наличие на категорично намерение у кредитора да обезпечи предварително вземането си, продиктувано от бостоятелствата и от поведението на длъжника, следва вземането му да не бъде предявено чрез заявление по реда на чл. 410 ГПК, а да се образува традиционното исково производство пред съда чрез осъдителен иск. Така кредиторът ще има възможност първо да обезпечи своето вземане и така да предотврати риска от междувременно разпореждане на длъжника с имуществото си в полза на трети лица и едва след това да предяви осъдителния иск. 

От друга страна осъдително исково производство е единствения вариант при положение, че претенцията на кредитора е в размер по-голям от 25 000 лева. В такъв случай законът не предоставя възможност за избор – единственият възможен вариант е осъдителен иск.
Съдебното дело по осъдителния иск следва триинстанционен (в общия случай) ход на развитие и след постановяване на решение, което е влязло в сила, може да бъде издаден изпълнителен лист. Така вече безспорното вземане ще се реализира чрез съдебен изпълнител.

Изпълнително производство

С потвърждаване на вземането чрез влязъл в сила съдебен акт (независимо дали по заповедно или исково производство) и издаване на изпълнителен лист от съда, усилията на кредитора да си събере вземането все още не са приключили – освен ако не последва доброволно изпълнение от длъжника. Въз основа на изпълнителния лист кредиторът трябва да образува изпълнително дело при съдебен изпълнител. Това става чрез подаване на молба за образуване на изпълнително дело. Съдебният изпълнител налага обезпечения (ако такива не са били наложени до момента или наложените са недостатъчни) и изпраща на длъжника покана за доброволно изпълнение. Ако въпреки това доброволно изпълнение не последва, чрез различни изпълнителни способи съдебният изпълнител събира дълга и го превежда по сметката на кредитора. Така след (понякога) не толкова кратък период от време кредиторът получава това, което му се дължи.

Обезпечително производство

Както бе отбелязано по-горе, в зависимост от поведението на длъжника, може да е целесъобразно преди образуването на същинско съдебно производство за събиране на дълга да се обезпечи вземането на кредитора. Доста често след налагане на конкретни обезпечителни мерки, които блокират имуществото му до размера на дълга, длъжникът доброволно заплаща дължимото и не се налага по-нататъчни съдебно-изпълнителни процедури. Но дори и такова плащане да не последва, то поне кредиторът си осигурява имущество, от което в последствие да се удовлетвори.

Производството по обезпечаване на бъдещ иск се осъществява бързо поради естеството му. Неговата цел е да се осуети „измъквене” на длъжника чрез освобождаване от имуществените си права и за това съдът бързо постановява акт по това производство. То стартира по молба на кредитора, в която се посочва обезпечителната мярка, която да бъде наложена на длъжника. Съдът се произнася по искането с определение, в което най-често вписва сума, която кредиторът следва да заплати като депозит и която сума след приключване на производството си връща обратно на кредитора - в случай, че претенцията му бъде обявена за основателна. Принципно съдът има право да допусне обепечение и без заплащане на депозит от страна на кредитора, но на практика почти винаги такъв депозит се изисква от съдията. Неговият размер обичайно е около 10 процента от цената на бъдещия иск, но е възмоно и друго решение. След заплащане на депозита съдът издава Обезпечителна заповед, която кредиторът не може сам да осъществи. Той следва да подаде молба при съдебен изпълнител,  въз основа на която последният ще приведе в действие постановената обезпечителната мярка. 

Докато се налага обезпечението, кредиторът следва да мисли и действа за изготвянето на същинския бъдещ иск, защото обикновено в определението, с което съдът допуска налагане на обезпечение, определя срок за предявяване на иска (не повече от месец) и за прилагане на доказателства по обезпечителното дело, че иск е предявен. В противен случай допуснатото обезпечение се обезсилва.

Заповедно производство въз основа на документ

За пълнота на изложението следва да се посочи, че освен обикновеното заповедно производство, описано по-горе, съществува и специализиран вариант на това производство – заповедно производство въз основа на документ по реда на чл. 417 ГПК. Разликата при това производство в сравнение с производството по чл. 410 ГПК е в това, че ако кредиторът разполага с някой от документите, посочен в закона, след подаване на заявлението съдът директно издава изпълнителен лист, преди да връчва заповедта за изпълнение. Така изпълнението започва без евентуално възражение на длъжника да влияе на хода му. Т.е. при наличието на такива документи процедурата е много по-бърза и по-сигурна, а събирането на вземането – по лесно. Тези законовоустановени документи са следните: 

1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища; 
2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките; 
3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи; 
4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението - относно предаването на заложени вещи; 
5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг - относно връщането на продадени или отдадени на лизинг вещи; 
6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите ; 
7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му става по реда на този кодекс; 
8. акт за начет;
9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея

От списъкът с документи правят впечатление два документа, които се нуждаят от допълнителен коментар. На първо място това е договорът или спогодбата с нотариална заверка на подписите. Ако притежаването на останалите документи не е възможно във всеки един случай, то подписването на договор или спогодба (независимо от предмета им) пред нотариус зависи само и единствено от страните. Разбира се осигуряването на нотариална заверка е свързано с допълнителни разходи и отнема допълнително време, но усилията за това си струват от гледна точка високата степен на превенция на дълга. 

От отделен коментар се нуждае и документът „запис на заповед”, който е много популярен като начин за гарантиране на вземания. Този документ е посочен в чл. 417 от ГПК и на пръв поглед подписването му води до аналогични последици като останалите документи, но в действителност това не е точно така. В чл. 420, ал. 1 от ГПК е посочено, че дори да бъде направено възражение срещу заповедта за изпълнение, то не спира принудителното изпълнение, образувано въз основа на документите, посочени в чл. 417, т. 1-8 ГПК. Но записът на заповед е документ, посочен в т. 9. Следователно възражение на длъжника в производство по чл. 417 ГПК може да произведе като последица блокиране на принудителното изпълнение. Това предполага изводът, че значително по надеждно за кредитора средство да си гарантира вземането е да завери нотариално договор (споразумение) при нотариус, отколкото да получи от длъжника запис на заповед. Второто действие е по-евтино и по-бързо, но е  по-неефективно.

Такси и разноски

Изложените по-горе съдебно-изпълнителни процедури за събиране на вземания не само не се осъществяват бързо (особено в рамките на София), но и не са безплатни. За тяхното реализиране се заплащат държавни такси и депозити, а при използване на специализирани адвокатски услуги чрез сключване на договор за правна помощ с адвокат се заплаща и адвокатски хонорар.

Общият размер на таксите и разноските не може да се определи с точност при стартиране на съдебните процедури. Те зависят от това кой от посочените по-горе варианти за реализиране на вземането ще се избере, дали длъжникът ще оспорва или ще потвърди вземането, дали производството ще мине през всички инстанции или само през някои, дали ще има предварително обезпечение или не и разбира се - от размера на самия дълг.

Все пак могат да бъдат дадени някои насоки по отношение на разноските. Таксите за заповедно производство са в размер на 2% от вземането, което се претендира. Ако вземането бъде оспорено от длъжника, в последвалото установително производство се заплащат още 2%. Разбира се такси се дължат и при обжалване на решението, постановено на първа инстанция, като за възивно обжалване (втора инстанция) се събира такса в размер на половината от дължимата пред първа инстанция такса, а за касационно обжалване се заплаща първоначално 30 лева за произнасяне относно допустимостта на жалбата и след това половината от таксата, дължима в първа инстанция - за разглеждане на самата жалба. Разбира се не е задължително да се минава през всички инстанции. Таксата при традиционно осъдително съдебно производство е в размер на 4 % от вземането. По време на делото може да се наложи заплащане на депозит за поискани екпертизи, който обикновено е между 200 и 300 лева, но може и да е в по-голям размер. Такси, макар и в минимален размер (5 лева) се заплащат и за издаване на съдебни удостоверения и изпълнителни листове. Таксата за предварително обезпечение на бъдещ иск е 40 лева, но (както бе посочено по-горе) обикновено се превежда и депозит в размер на около 10% от сумата на дълга.  Разноските за таксите при частния съдебен изпълнител варират в доста широк диапазон в зависимост от това какви точно действия ще се наложи да извършва. Те биват обикновени и пропорционални (т.е. процент от сумата). Някои обикновени такси на ЧСИ са, както следва: за образуване на делото – 20 лева, за проучване имуществото на длъжника – 50 лева; за изготвяне и връчване на покана – 20 лева и т.н.

Разноските за адвокатски хонорари по производствата също варират в зависимост от избрания метод за събиране на вземането и вида на процедурите. Те зависят от материалния интерес – т.е. размера на вземането, и се определят съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Същите подлежат на договоряне между адвоката и клиента, но минимумът за водене на дело е 300 лева. Следва да се има предвид, че под водене на дело се разбира конкретния етап, по който се работи в момента (заповедно производство, обезпечително производство, първа инстанция, възивна инстанция, касационна инстанция), всяко едно от които представлява отделно дело, а не цялата процедура от сезиране на адвоката със случая до получаване на парите по сметката на кредитора).

Разбира се всички разноски по събиране на дълга са за сметка на длъжника и се заплащат накрая от него. Но не са малко случаите в които (умишелно или не) длъжникът е останал без имущество и на практика дългът става несъбираем. Поради това, процедурата по предварително обезпечение на бъдещ иск е особено полезна и препоръчителна – въпреки, че увеличава първоначалните разходи за събиране на дълга и усложнява производството.

© Адвокатска кантора Димитър Кавалджиев 
E-mail: info@bgkantora.bg
Тел: 0888 24 62 94