Защита на правото на собственост.

Защита на правото на собственост

Почти няма човек, който да не притежава в своя собственост вещи - движими или недвижими. Но правото на собственост върху тези вещи често е обект на различни посегателства от страна на други хора – изцяло или частично. Това предопределя необходимостта и наличието на законово определени способи за защитата му.

На най-високо ниво правото на собственост има конституционно правна защита чрез прокламиране на неговата неприкосновеност в чл. 17 от Конституцията на Република България. Правото на собственост има и наказателноправна защита чрез съставите, залегнали в глава V от Наказателния кодекс. То има и административно правна защита – текстове защитаващи държавната и общинската собственост. Но предмет на настоящото изложение е гражданскоправната (вещноправната) защита на имуществените права.

До такива действия по защита на правото на собственост се стига когато две или повече лица претендират, че притежават право на собственост или ограничено вещно право върху определана вещ, взаимно отричайки си тези права. Проблем възниква не само когато е отнето владението върху вещта, но и когато се извършват други действия застрашаващи или пречещи на нормалното упражняване на правото на собственост. Вещно правната защита на собствеността се активира по волята на страните и се реализира чрез предявяване на предвидените в закона искове по съдебен ред – лично или чрез използване на правни услуги.

Законът за собствеността урежда няколко иска за защита правото на собственост. Първият от тях е искът по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС), наричан още

Ревандикационен иск.

Чл. 108 от ЗС гласи: „Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.“ Целта на иска е връщане на вещта във фактическата власт на собственика й. Този иск се предявява пред съда, в района на който се немира имота. Искът не може да се погасява по давност. Често пъти в теорията този иск се определя като иск на невладещия собственик срещу владеещия несобственик. Ищецът, твърдейки че е собственик, следва да представи по делото всички доказателства относно собствеността върху вещта (активна легитимация). Ако вещта е недвижим имот, доказването е улеснено от изискванията за форма при прехвърлянето му (нотариален акт или писмен договор – ако се придобива от общината или държавата), а така също и информацията от имотния регистър, в който се вписват по партидата на имота всички промени, тежести, прехвърляния и пр. Но дори и по отношение на недвижимите имоти често пъти възникват проблеми при доказване на собствеността. Значително по-трудно се доказва правото на собственост върху движими вещи – особено ако за придобиването им не се изисква някаква квалифицирана форма за действителност на сделката. В процеса се използват всякакви доказателства, включително и свидетелски показания. Най-често такива се използват за доказване на обстоятелството, че ответникът владее вещта. Понякога затруднение предизвиква и отграничаването на претендираната движима вещ от многото други от същия род чрез индивидуализиращи белези.

Ищецът трябва да докаже, че именно ответникът е лицето, което владее или държи без правно основание вещта (пасивна легитимация). Това често пъти също не е лека задача, тъй като ответникът може да възрази, че е придобил вещта по давност (вещно правно възражение), че владее вещта по силата на придобито ограничено вещно право (например право на ползване или на строеж) или че упражнява право на задържане върху вещта съгласно чл. 72, ал. 3 от ЗС, а именно: „До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта.“ Освен всички тези вещно правни възражения, ответникът може да възрази и с облигационно правни възражения: например, че държи вещта по силата на някакъв договор (договор за наем, договор за влог, договор за лизинг и т.н.). При тези възражения, обаче, тежеста на доказване е у ответника – именно той трябва да докаже, че съществува облигационното правоотношение, което твърди. Най-накрая ответникът би могъл да предяви и чисто процесуални възражения – че исковата молба не е редовна, че не той е лицето, което владее вещта и др.

Когато един от съсобствениците предявява ревандикационен иск срещу трето лице, владеещо вещта, той може да предяви иска както само за своя дял, така и за цялата вещ.

След осъществяване на активната и пасивната легитимация по иска съдът излиза с решение, с което осъжда ответника да предаде владението на ищеца. Не може да се води такъв иск с обект пари или ценни книжа.

Друг иск за защита правото на собственост е искът по чл. 109 от ЗС, наричан още

Негаторен иск.

Чл. 109 от ЗС гласи: „Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.“ Този иск се предявява когато собственикът владее вещта, но действия на друго лице накърняват или застрашават владението и изобщо правото на собственост. Предпоставка за предявяване на иска са например периодични посегателства върху вещта без да се осъществява постоянно нарушаване на владението или въздействия върху вещта, които я променят, или изграждане на стена в съседния имот в разрез със строителните правила, която хвърля сянка върху имота на ищеца и т.н.

В зависимост от посегателството искът може да бъде установителен или осъдителен и респективно такова е и решението. С иска може да се съедини и иск за обезщетение, което съдът да присъди. За да се стигне до такова решение тук също трябва да се осъществи активната и пасивна легитимация, но особеното е да се установи, че в резултат на извършваните дейсвия собственикът не може да упражнява правото си на собственост в пълния му обем.

С тези два иска се защитава както право на собственост, така и ограничено вещно право – право на ползване, право на строеж и т.н.. Тези искове могат да се предявяват и между съсобственици – например когато един от тях е завладял неоснователно цялата вещ и не допуска другите да владеят или когато единият съсобственик позволява на другите да владеят вещта, но с действията си им пречи да осъществяват това владение пълноценно.

Специфичен иск за защита правото на собственост е предвиден в чл. 109а от ЗС, наричан още

Иск за определяне на граници.

Чл. 109а от ЗС гласи: „Собственикът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти.” Този иск има за обект само и единствено недвижими имоти. Той е неприложим по отношение на недвижими имоти, чиито граници са определени с влязъл в сила ПУП. Прилага се само за имоти с неопределени граници – извън регулация. Често този иск преминава в ревандикационен иск, тъй като след установяване на границите следва тази част от имота, която се владее неправомерно от единия съсед да се освободи. Особеност на този иск е че смислово и двете страни се явяват едновременно и ищец и ответник, доколкото съдът установява границата и преди това не е известно кой от двете страни е навлязъл в чужд имот. В този смисъл въпреки наличието и на други мнения преобладаващото становище в теорията е, че този иск е установителен и няма за цел да се преустанови някакво нарушение, въпреки, че на практика много често това е резултатът от предявяването му.

Правото на собственост може да се брани и с иска, предвиден в чл. 124 от ГПК, наричан още

Установителен иск.

Чл 124, ал. 1 от ГПК гласи: „Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.” Този иск не е предвиден във вещното право, а в процесуалното право, но може да се прилага и по отношение установяване на правото на собственост или друго ограничено вещно право. Спорно е дали може да се прилага по отношение на сервитут, тъй като сервитутът е акцесорно вещно право и няма самостоятелно значение. Разбира се предявавяването на установителен иск няма да има като резултат постановяване на осъдително решение, а само признаване правото на собственост на собственика, но може да се използва например за прекъсване на придобивна давност, когато вещта се владее от друг. От друга страна съществуват мнения, че ако вещта се владее от друго лице, всъщност ищецът няма правен интерес да предявява установителен иск, тъй като има на разположение осъдителния иск по чл. 108 от ЗС и поради липсата на правен интерес установителен иск е недопустим. Така или иначе искът може да се използва ако някой твърди, че е собственик или притежава ограничени вещни права от вещ – за да се докаже, че това не е истина.